Влизам.

Първо в дома ти.
Почиствам прахта от мебелите.
Помагам ти да разтребиш.
Ненужното изхвърляш.
Останалото го подреждаш.
Всичко си отива на мястото.
Посочвам ти – там е най-удачно.
Преподреждаш.
Кимаш. Благодариш ми.
Усмихваш ми се.

Неусетно влизам и в съзнанието ти.
Повтаряме отново.
Помагам ти да разтребиш.
Изхвърляш тежки чували,
пълни със съмения, омраза, гняв.
Заедно ги хвърляме.
Кимаш. Благодариш ми.
Прегръщаш ме.

Докато се усетиш си ме допуснал в сърцето си.
Изхвърлям обувките си пред вратата.
Влизам и стъпвам плахо.
Още за подреждане.
Тук има и за закърпване.
С иглата внимателно зашивам
покрития с прах диван.
Прогорен е с цигара може би.
Но все още става. Даже е удобен.
Подреждам възглавниците.
Ти гледаш плахо отвън.
Каня те с поглед.

Ела, прегърни ме тук.
Уютно е, влез.
Прашната стая на сърцето ти
отново започва да прилича
на топъл хол през зимна вечер.
Камината гори.
Сгушили сме се пред нея.
Идилия.

Паля цигара.
Пепелта пада върху дивана.

По дяволите…

Не подреждах стаите на душата ти,
за да те изгоря и аз.

Кимаш. Благодариш ми.

И ме обичаш.
И ме мразиш.
Едновременно.

22:06
22.11.2020
Aristidova