Баба Сийка

Пореден забързан ден – подобен на всички останали. По пътя към офиса и поредната работна среща се бях вглъбила изцяло в своя си филм. Разбира се, точно когато бързах, трябваше да се случи нещо, което да ме забави. Май всички сме запозанти със законите на Мърфи. Още след първия завой, по средата на пътя се движеше едно бабче. Инстинктивно се издразних, защото можеше поне да не е в средата на платното. Опитвайки се да мина най-вляво, за да не я побутна, нещо в мен се обърна. Усетих, че съм се ядосала за нещо, което е абсурдно. Жената изглеждаше, че се движи трудно. Докато я подминавах, видях в огледалото, че маха и вика нещо по мен. Спрях колата и осъзнах, че съм страшно, страшно глупава в този момент. Наистина се почувствах адски тъпо. Ядосана на възрастна жена, която едва тътреше по улицата. Жаклин, отвратително. Как може?

Превърна ли се вече в онези възрастни, които никога не си разбирала?

Слязох от колата и тръгнах към възрастната дама. Помоли ме да я закарам до болницата, понеже ѝ е трудно да стигне сама. Разбира се, че щях да я закарам. Още по-тъпо ми стана, че в действителност най-първото нещо, което усетих, когато я видях по средата на пътя беше, че жената сигурно има нужда от помощ. И чак след това леко се ядосах. Та я подминах и чаааак тогава спрях. Вече бях пред нея, помогнах ѝ с торбите, натоварих ги в колата, а в същото време тя се опитваше да се качи и да седне. Мъчно ми стана като я видях как едва едва се намъква на седалката.

Сподели ми, че няма кой да я закара до болницата. Обаче не беше от тези отчаяни баби, дето са сърдити на живота. Въпреки, че ѝ беше трудно и явно я болеше, беше още жизнена, ведра. Благодари ми, че ще я закарам. По пътя разменихме някоя и друга приказка. Пита дали съм омъжена. Не. Не съм. Замисли се за малко и каза: „Да, младичка си още. Недей бърза.”

Бях повече от съгласна с нея. После хвърли един поглед към цигарите, метнати на таблото.

– Пушиш ли?
– Амиии… Да, пуша. – отговорих леко гузно, очаквах да ме смъмри. Тя обаче бързо отговори.
– Пуши си цигарките, момиче. Пий кафе. Наслаждавай се на удоволствията в живота. Че тече като морето. Минава и не го усещаш.

Погледнах я. Крехка, прегърбена, явно преживяла много. Вече с болки в тялото, ама душата ѝ – жизнена. Замислих се. Беше права. Животът наистина е прекалено кратък и е хубаво да му се наслаждаваш. Да следваш поривите си, да си въодушевен от всеки един ден. Да си с усмивка на лицето и в сърцето.

Стигнахме до болницата и преди да вляза в паркинга ми каза, че няма нужда да я карам чак вътре. Пффф… Дали бе? Исках да я закарам чак пред самия кабинет, но не беше възможно. Оставих я възможно най-близо до входа. Подадох ѝ багажа и ѝ предложих да я изпратя до горе, но категорично отказа. Не ми се разделяше с бабчето в този момент.

Пак ме прати да си ходя, че да си върша работата и с лека неохота се качих в колата, докато я гледах как тръгва към входа. И се усетих – ами аз не я питах за името ѝ!

– Извинявай! Как се казваш? Не те питах.
– Анастасия. Ама всички ме знаят като Сийка. Ами ти?

Моето име го знаете. Исках обаче да знаете и това на баба Сийка. Тази, която вярва в живота. Тази, която ви напомня да се наслаждавате на всеки един ден. Благодаря ти, бабо Сийче, че ми препречи пътя.

Препречи ми и мислите на задръстен възрастен, вглъбен в собствения си тъп филм. Сега всеки път като ми стане гузно за цигарата с кафето ще се сещам за баба Сийка.

aristidova

aristidova

Not much to say. But much to be felt. 🖤