Как да опиша с прости думи объркването в себе си?

Наскоро ми припомниха една много красива дума, която крие в себе си огромен смисъл за мен – уязвимост.

През целия си живот съм се старала да бъда момичето, което се държи „мъжки”. Да не показвам себе си на сто процента, да съм силна, независима, да ходя с високо вдигната глава и да излъчвам самоувереност. Да показвам възможно най-малко емоции и да утвърждавам факта, че не ми дреме. И честно казано – смятам, че в голяма част от времето успявах да поддържам тази представа за мен в околните. Успявах да скрия емоции зад сарказъм и ирония. Отговарях рязко, отричах чувства и правех всичко възможно да не си личи, че мога да бъда наранена.

И преди около седмица тази думичка открехна една отдавна затворена вратичка вътре в мен. Вратата към моята уязвимост. Не само, че беше затворена. Бях я залостила, оковала и скрила толкова добре, че аз самата не бях сигурна как да я намеря и отворя. Седмица, хора, седмица… Толкова време мина откакто си припомних, че не е нужно да правя всички тези неща и да бягам от себе си.

Една прекрасна, силна и вдъхновяваща дама – Мич – сподели своята история с нас и някак си намерих себе си в нея. Беше избрала да се открие до такава степен, че трудно осмислях колко силен трябва да си, за да го направиш. И тогава зацепих – ами да, уязвимост! Откриваш се напълно, ама напълно и просто се доверяваш, че всичко ще е наред…

Носим шибани маски и крием най-красивите си чувства от страх, че ще бъдем отхвърлени, че ще ни се присмиват, че няма да получим одобрение, подкрепа и любов. И точно защото прикриваме чувствата си – страдаме още повече. Изкривяваме действията си така, че да паснем в обществото ни. Игнорираме интуицията си, бягаме от същността си. Отдалечаваме се от истинското си аз и маската, която носим все повече ни обгръща и сякаш става част от нас.

А това е ужасно. Боли ме да бъда друг човек, за да бъда приета, харесвана и обичана. И честно казано – това може би е най-тъпото нещо, което съм правила. Да не съм 100% Жаклин, да скрия себе си, за да получа ОДОБРЕНИЕ. От кого? И защо? Замисляли ли сте се как одобрението от външни хора изобщо не е толкова важно, колкото е важно вие сами да се одобрявате, харесвате и обичате? Аз дълго време не бях…

Щастието е нещо, което съществува във всички нас. Не е някаква външна сила или емоция, с която можем да се сдобием, ако я намерим – НЕ. Истинското щастие вече е вътре в нас и единственото, което остава е да се докоснем до него. А за това трябва и приемане на себе си. Пиша тези редове с една мисъл, която ме човърка. Колко нелепо би било някой да прочете писаното от мен? Дали няма да се изложа? Хората дали ще ми се присмиват, че гледам така на живота, че имам тези мисли и чувства? Ами ако не ме харесат заради това? Ами ако бъда отхвърлена?

Външни фактори. Неща, които не определят щастието ми, но неща, които съм позволявала да влияят на действията ми през годините. Сега просто имам нуждата да пиша и да споделя една малка част от всички мисли, които ежедневно ме заливат. И си давам сметка как точно сега съм вярна на себе си – пиша, колкото и да ме е страх от крайния резултат (евентуалното неодобрение или отхвърляне). Безброй пъти съм мечтала да водя откровени разговори с всеки един човек, който срещам. Винаги ми се е искало да мога да съм истински себе си пред всекиго. Но съм избирала да стоя с тази маска, която ме предпазва от нараняване. Маска, която вече ми тежи повече, отколкото мога да понеса. Маска, която искам да сваля и да строша на хиляди парченца, защото вече не ми е необходима.

Избирам да бъда уязвима, но истинска. Избирам да показвам чувствата и емоциите си, избирам да бъда Жаклин на 100%. Без повече преструвки, без повече криене, без тези стени около мен. Иска ми се повече хора да имат възможност да се докоснат до себе си, иска ми се аз да съм пример за останалите, както Мич беше пример за мен.

Живейте смело.