– Здравейте, как са децата? – това днес ме попита една моя учителка от средното училище, която ми преподаваше преди години.
– Здравейте, ъм… нямам деца. (неловко мълчание и размяна на объркани погледи) Бъркате ме с майка ми.
– Ох, много съжалявам! Амии… ти? Какво направи с живота си?
По дяволите.
Ред мисли минават през главата ми – първо, толкова съм щастлива, че на въпроса за децата не отговорих с „Добре са.”. Айде само да не се питаме такива неща, защото аз деца все още нямам и не съм планирала да имам скоро време!
Второ – объркаха ме с майка ми. Това често се случва, не съм изненадана, даже напротив. Наистина съм ѝ одрала кожата и е лесно човек, който не ни е виждал от много време, да ни припознае. Добри гени, тенкс мам. Дано на нейната възраст изглеждам и аз като нея.
Трето – какво направи с живота си? Фак. В смисъл? Какво трябваше да съм направила до всичките ми 21 години? Да съм на върха на корпоративната си кариера? Да имам мъж и деца, с които да изглеждаме като перфектното семейство? Да съм завършила 2 висши образования наведнъж? Да съм получила Нобелова награда за мир?
За да придобиете представа за това колко нелеп беше отговорът ми ще ви опиша ситуацията, в която ме пита въпросната даскалка:
Тъкмо бях влязла в компютърния магазин, на който му викам „офиса” и щях да сядам на бюрото пред лаптопа, за да бачкам. Точно се връщах от магазина, защото бях прегладняла и в ръката си държах торбичка с 2 пържени и току-що претоплени на микровълнова кюфтенца, както и вафли „Фокус”. В целия си блясък. Изпълнила смисъла на съществуването си. Преуспяла.
– Ами.. ти.. какво направи с живота си?
– Ами… това…? – оглеждам се, опирам се с коляно на въртящия стол и оставям вафлите и торбичката с кюфтенца на бюрото си.
– Завърши ли?
– Да, завърших. Средното, де. Не записах висше. И сега работя тук при татко.. и така.
Пак се оглеждам, за да преценя ситуацията и как точно изглежда в очите на бившата ми учителка. Усещам едно леко разочарование в погледа ѝ. Споделя ми как ме помни като ученичка – малко наперено момиченце. Очевидно е очаквала „повече” от мен и развитието на живота ми. Да си призная – жегна ме леко, когато ме пита за това какво съм направила с живота си. Не бях сигурна как да отговоря, в крайна сметка какъв изобщо беше този въпрос? Какво се очакваше да направя с него? Да го живея. Основно.
Тя си тръгна, а аз останах със забит в монитора поглед и редица въпроси, прескачащи през съзнанието ми. И точно така пръстите ми защракаха по клавиатурата. Шибаните очаквания. Чуждите очаквания, които те карат да се чувстваш тъпо, когато отговаряш.
Какво съм направила с живота си? И пак се замислих. Ами всъщност правя с него точно това, което искам. Живея го според своите виждания и усещам колко тъпо мога да се почувствам, когато отговарям на хората. Ти какво работиш? Ама какво искаш да постигнеш? Ами ако ти отговоря така, както наистина бих искала ще седиш и ще ме гледаш като полезно изкопаемо поне 20-30 секунди, докато осмислиш какво точно съм ти казала.
Живея го тоя живот. Пътувам, срещам най-различни хора, работя за семейството си и ежедневно уча нови неща. Правя това, което обичам, а в свободното си време (когато ми остане такова) се опитвам да превърна хобитата си в нещо доходоносно. Да де, ама очакванията на хората? Пак ще кажа – шибани очаквания – майната им на тях.
Според дядо ми Тодор – аз трябва да стана архитехт, защото умея да рисувам и това е много добра работа, за която ще получавам висока заплата. На някакви негови познати синът им бил станал архитект, вече работи в Германия и взима еди си какви пари, та и аз така било редно да направя.
Според баба ми Стойка – аз просто трябва да запиша да уча висше – каквото и да е то. Нямало значение, стига да съм била завършила. Да си го имам там, да си знам, че съм го изкарала.
Според дядо ми Димо – вече ми е време да си хващам един сериозен. Какво толкова се моткам и избирам, все съм ги била разкарвала, не било редно така. Времето ми изтичало, не можело така – трябвало да се спра на един вече и толкоз! Да си го взимам там и да му правим правнуци. Той това си иска човекът.
Според баба ми Евгения – същото като другата баба – да запиша там нещо, да го изкарам. Ако може да си харесам някаква специалност, която да ми удисва – супер!
Според мама – ( това ми е любимата част, пригответе се! ) – според нея мога всичко, което си поискам. И е права, мога. Нека ви представя мама в диалог.
– Маме, прави каквото си искаш!
– Маме, може ли (еди си какво)?
– Ти добре ли си? Много ясно, че не! Това пък откъде ти хрумна?! Не, не ти позволявам. Слушай ме аз какво ти казвам!
Това беше, когато бях доста по-малка, но искам да придобиете представа за мамито.
Иначе според мама – всеки ден различно. Можело да запиша психология, много ми се отдавало. Идвало ми отвътре, щяло да ми е интересно. Можело и да запиша в чужбина. Можело пък и да работя за други хора, в голяма компания. Можело и още сума ти неща според нея. Абе в общи линии – според мама наистина всичко мога! 😀
Според татко – като малка май съм била от тея индиго децата, ама са ме преебали. Тук нямам какво повече да добавя.
Ако трябва да обобщя очакванията на всички спрямо мен – мога да се побъркам. Обаче едно друго нещо ще обобщя много по-лесно и то е следното: грам не ми дреме. Днес си дадох сметка, че ако живея според чуждите очаквания и сравнявам постиженията си спрямо тях – винаги ще се чувствам зле. Никога няма да правя достатъчно, никога няма да се справям толкова добре, колкото трябва. И като ме питат какво съм направила с живота си – ще ми става тъпо и ще отговарям с недомлъвки.
Днес разбрах още, че живея според своите мечти. И единствения човек, който трябва да е горд с мен съм аз самата. А когато отговарям на следващата даскалка какво съм направила с живота си – ще знам, че в действителност съм направила нещо смислено – живея го. Истински. Така, както на мен ми носи най-голямо удоволствие. Така, както най-много ме е страх, но и както съм най-щастлива. Живея го според своите собствени очаквания.
Така че майната им на другите.
Живейте смело!
