Тъй, снощи си говорихме с Теда за определена несигурност, която изпитвам от доста дълго време насам. Якото е, че поне я осъзнавам и се опитвам да отработя ситуацията, която съм създала в съзнанието си.
Има думичка, която често ми минава през ума – „unworthy“. Проблемът идва от това, че понякога припознавам себе си в нея.
Недостатъчна; която не си заслужава; не достатъчно добра; нестойностна.
Пиша ги тея думи и ми става кофти. Едно такова шибано. Че си позволявам да се оприлича с това. Че понякога сама се ранявам и то с мислите си.
Спиралата надолу е точно толкова дърпаща, колкото и тази нагоре. Въпросът е в коя от двете ще си позволим да попаднем. Средството за въпросното пътуване към дъното са нашите мисли. Важи същото и за онази градивна спирала към върха, която ни носи повече щастие и удовлетвореност.
Имаше един момент преди около 2 години, в който осъзнах, че единственият човек, който ми пречи е… Жаклин. Аз самата. Моите мисли, моето възприятие за света, това как разглеждам и приемам ситуациите, в които попадам. Как определям себе си и каква самооценка имам. Колко се обичам и одобрявам (или по онва време – колко не се харесвам и се съдя).
Живей смело. Обичай себе си. Бъди благодарна. Осъзнай, че щастието е вътрешно усещане, което само ти можеш да предизвикаш.
Това са неща, които непрестанно си припомням. Важни неща. Неща, на които никой не ме е научил. Неща, на които само и единствено животът ни учи. Разбираме ги сами, по-често по трудния начин. Трябваше да стигна до момент, в който до такава степен се презирах, че да осъзная колко е нездравословно отношението ми към самата мен.
Казвам ги всички тези неща, защото на мен никой не ми ги каза. Искам да знам, че съм допринесла поне малко, поне толкова, колкото да ви напомня, че вие определяте вашето собствено щастие. Сами определяте и стойността си като хора.
Основния ми казус в последните години – отново тази думичка UNWORTHY.
Нещо, с което съм готова да се разделя, нещо, което до ден днешен ме преследва, защото не съм си простила напълно за грешките, които съм допускала. Всъщност ще ги нарека уроци. Без тези събития нямаше да съм човекът, който съм в момента. Благодарна съм за всяка една тъпотия, която ме е научила на нещичко и е допринесла за израстването ми.
И, да, все още се критикувам. Все още намирам недостатъци в себе си (и това е нормално, никой не е перфектен). Все още на моменти допускам да се оценя ниско. Да си помисля, че съм човек, който не заслужава разбиране/любов/близост/висока самооценка/стойност/да има принос.
Пак ми стана кофти, като ги написах тези неща. Та именно затова е важно да се обичаме. Да си прощаваме. Да се поставяме в по-добра позиция от тази, в която сме в момента. Да сме благодарни за уроците, които са ни изградили като характери. Да сме мили със себе си и с останалите. Да даваме своя принос за обществото и света.
Животът е по-красив, когато сме себе си, когато се изразяваме свободно, когато допуснем да се открием пред останалите. Raw, authentic & vulnerable.
И последно, но не на последно място:
Живейте смело!
xх
