Винаги съм вярвала в повече.

Повече от това, което ни се случва.
Повече от това, което правим.
Повече от това, което чувстваме.

Хората сме странни същества. Вървим си с редица защитни привички, които сме изградили с годините и си носим багаж, събран по пътя. Някак си неспособни да се откъснем от миналото.

Но аз някак си сляпо винаги съм вярвала в повече от това. Винаги съм виждала способността на хората да се изтръгнат от всичко, което им се е случвало и да изберат това да не ги определя. И съм възхитена хората, които успяват да го направят. Наблюдавам ги и осъзнавам, че е възможно за всеки един от нас.

Да си позволим отново да изпитваме същите искрени чувства, забравени някъде там при първите ни рани. Всеки е минал през лайняни периоди в живота си. И за всеки един човек си има причина да е това, което е в момента. Или всъщност поредица от причини. Случвало ми се е да срещам хора и да виждам ЗАЩО са това, което са. Да разбирам за секунди къде и какво се е преебало при тях. Странно е. Казват ти 2-3 неща за себе си, които сами по себе си не изглеждат свързани, а всъщнсот са основната причина за това, което стои пред очите ти. За прецаканото в човека. За изкривентие ни представи. За тъмното в нас.

Но аз винаги съм вярвала в повече. Защото в преебаните хора успявам да видя красивото. Онова, което някак си са покрили след всичко, което им се е случило. Пазят си най-ценните качества дълбоко скрити в тях и не смеят да покажат никому. И се замислям колко много изтърваме, колко се лишаваме и какво ужасно страдание си причиняваме така.

А имаме толкова красота, която да дадем.

Толкова повече да създадем като взаимоотношения, толкова много принос, който само ние можем да дадем. Толкова повече чувства от тези, които споделяме.

Представете си за миг…

Ако всеки каже истински какво му е…?