Безнадеждно влюбена в барман

Всеки от вас познава поне едно такова момиче. С голяма любов към един кретен – барман. И – не, не стигам до прибързаното заключение, че всички бармани са задници. Напротив, просто стойте  с мен, ще разберете какво имам предвид.

Ако ти, която четеш това, си била влюбена в барман или дори в момента си – добре дошла в клуба! Ако ли пък не си имала този опит – поздравления! Но със сигурност имаш поне една приятелка или позната, която е страдала или страда от това широко разпространено заболяване.

Нелепо. Много е нелепо и изключително трудно за асимилиране за мен в дадени моменти. Защо изобщо го пиша това в момента? И аз се чудя, но всъщност имам отговор на въпроса. Едно на ръка – аз лично съм била засегната пряко по горе зададената тема и имам личен опит, който бих казала, че прерастна в добър житейски урок за мен. Но нека за момент игнорираме това. Пиша, защото в момента има още болни от същото заболяване, което е като вирус или като онази изкуствено създадена и разпространена болест – ебола, а именно – влюбени в бармани.

Често се говори по тази тема – нелогичното влюбване, безкрайните вечери заедно и ЗАЩО БОЛИ ТАКА?!?! Всяка от нас още в началото знае, че така ще стане. Виждаш симпатичен млад мъж зад бар и оп, да, знаеш, че ще боли. И ще има драма, сълзи, сополи, вечери поляти обилно с вино с най-добрата ти приятелка, размисли и страсти за любовта и какво ли още не. И въпреки това се впускаш в очевидно не чак толкова доброто решение, което си взела. С малко страх от последствията, но с голямо желание за преживяването. За тръпката, която усещаш в стомаха си, когато го видиш. За караниците, които ви предстоят, за бившите и следващите, които той ще споменава, за всички тези, които седят на бара и го изпиват с поглед пред теб. А ти стоиш там, правиш си каквото си правиш и трябва да изглежда така, сякаш не ти пука. Знаеш, че ще стане така. Опитваш се да подминаваш всички тези неща, които те раняват и трябва да изглеждаш силна, да се преструваш, че ти е все тая. Ти си повече от това. Действително е така, ти си повече – повече от тях, другите. И си повече за него. Но заслужава ли си всичко това? Заслужават ли си безсънните ти нощи, възглавницата пропита със сълзи, усещането как стомаха ти се свива при поредната симпатична девойка, която доближава бара за да си поръча. Съмненията, които се прокрадват късно вечер, преди да заспиш. Всички въпроси, които изникват в главата ти – защо продължавам да излизам с него, с какво толкова е по-специален, не заслужавам ли нещо повече, това дали ще просъществува, той какво изпитва към мен, дали има друга (да, има другИ), защо той също продължава да се вижда с мен, кога всичко това ще приключи, ЗАЩО ИЗОБЩО ГО ПРАВЯ?

Стоп. Нов абзац.
Тук ще пиша за момчетата/мъжете бармани. За тези, по които страдаме. И ще ги опиша така, както аз ги виждам. Не ме съдете, това е моята версия – или ще се съгласите с мен или не – и в двата случая няма значение. Ще ги опиша така, както съм ги почувствала, както са ми оставили впечатление, както са ми помогнали да се уча, както са издълбали местенце в съзнанието ми.
Мъжете бармани съзнателно или подсъзнателно винаги са ми били слабост. И то определен тип – високи, слаби, с онзи поглед, който сякаш нищо не казва, но вгледаш ли се – разбираш, че грешиш. Най-често се влюбвах там някъде, между усмивката и очите им. Лекото изкривяване на ъгълчето на устата, само от едната страна, присвития поглед, който издава спокойствие и контрол над ситуацията. И над мен. Мъжете бармани – те имат контрол и искат още повече контрол (или поне тези, които ме привличаха, или може би аз съм ги харесвала такива).
Спокойно поведение, после експлозия от емоции, прикрити под някаква форма на агресия. Така изглеждаха зад баровете си. Наблюдавах как гледат, какво правят, как взимат решения и как поставят всеки на мястото му. Винаги бяха тези най-надеждните бармани, на които всеки управител би разчитал с голямо удоволствие. Погълнати от работата си, влюбени в това, което правят. Затова и бяха толова привлекателни, телата им излъчваха онази сила и страст, която търся и го показваха и в работата си.
Онези бармани, които знаят, че могат да имат всяка, която си пожелаят – навсякъде, по всяко време. Особено, когато са зад бара – там бяха най-силни. Извън него не бяха много по-различни. Смятаха, че знаят всичко, че могат всичко. Твърдяха, че са наясно със себе си, както и с живота. И вътрешно наистина се надяваха да е така. Не, не бяха наясно – нито със себе си нито с живота, но никога не им го казвах. Не се познаваха, не знаеха защо правят нещата, които правят. Бяха сигурни, че всичко, ама всичко им е ясно и няма никой друг, който да има такъв контрол върху живота си, колкото те имаха. Аха, окей. Тогава защо си мисля, че може да си спретнем едно състезание със заглавие „Кой от нас двамата е по-емоционално увреден?”. И да не съм сигурна кой всъщност ще спечели? Аз или те. Винаги беше така, винаги бяха вътрешно съсипани от идеята за любов. Дали бяха наранявани, несигурни или просто не я бяха открили – винаги им имаше нещо. Emotionally unavailable.

Взаимоотношенията ми с такива хора винаги бяха като влакче (от онези по филмите – rollercoasters) – знаеш, че като се качиш ще изпиташ неповторимо удоволствие, последвано от парализиращ страх по пътя надолу, после пак екстаз от поредното завъртане и така – отново и отново, вълни от емоции, менящи се за секунди. Центрофуга от чувства, след която 3 месеца имаш да възстановяваш способностите на вестибуларния си апарат. И на емоционалния също. Защото рано или късно влакчето спира. Точно така, както е тръгнало. С разликата, че слизаш от него друг човек – объркан, замаян и въпреки това има огромна доза от приятни чувства, събрани в стомаха ти. Някои хора повръщат след такива влакчета, u know. Може би малко им завиждам. Вадиш гадориите и забравяш за случая. Единственото, което остава за тях е този гаден дъх в устата, ама това да им е проблема.
Аз за сметка на това имам изключително здрав стомах – не оставях емоциите току така да отминат. Държах ги колкото мога по-дълго в празни надежди за една необещана любов. За едно безкрайно влюбване.  За споделено щастие. И никога, ама никога не е било добра идея да го правя, но ето на. Малка, наивна, вярваща в любовта. И винаги, ама винаги грешах. Или пък не? Най-добрите ми уроци са от най-гадните моменти. Тези, в които ме е боляло. Тези, в които се чувствах предадена, самотна, недооценена, глупава, даваща повече, отколкото трябва. Недостатъчна за мен и за тях.

Пиша. Вече даже не съм сигурна защо. Знам само, че снощи имах вдъхновение, имах тема, имах нужда. Имах емоции, които бяха породени от… не знам и аз от какво, но бяха там. В момента ги изцеждам бавно от мен върху клавиатурата и чувствам как ми олеква, как минава.

Момчетата бармани – щастие, пропито с болка.

Не ги съдя, обичам ги. За всичко това, на което ни учат нас – безнадежно влюбените в бармани.

Връщам се два-три пъти вече да прочета това, което съм написала, вече края наближава. Имам нужда от заключение, а не знам какво е то. Все едно това е връзка с барман – искам край и нямам подходящ. Затова ще завърша така.

Многоточие…