Съвременните срещи и ужасът от тях
В днешно време да излезеш на реална среща с жив човек срещу теб си е направо цяло постижение. Покрай всички тези социални мрежи губим реалната връзка помежду си. Но защо е толкова трудно да излезеш с някого и да се насладиш на цялото това преживяване от вашата „среща”?
Ами нека започнем с това:
Най-вероятно сте се запознали и заговорили във фейсбук или инстаграм, нали така? И дори да не сте се запознали там, а да се знаете от преди това – няма значение, преди да излезете сте си писали поне малко в някоя от социалните мрежи. И се е стигнало до действителна уговорка от място и час, когато ще се срещнете – от плът и кръв, един срещу друг. Уау, самия факт, че сте стигнали до там трябва да говори много. Прекрачили сте границите на мониторите пред вас, поздравления!
И тук вече става забавно. Подготовката:
Вече имате уговорка – ще се излиза. Какво да облека?
Дали да се пооправя малко повече, да си приличам със снимките ми във фейсбук или да оставя действителността да надделее и да оставя човека срещу мен в недоумление – дали не е объркал масата и човека? *Тая във фейса не изглеждаше така.* По това което сме си писали ще преценя кое е най-доброто решение за тоалет. Водили сме сравнително откровени разговори, до тук добре. Значи ще може да понесе суровата действителност или поне така се надявам. Ако не може – окей. Не е трябвало, не е станало. Добре, залагам на някакви си дънки, блуза иии… абе каквото – такова. Пъхам се в първите комфортни дрехи, за които се сещам, заставам пред огледалото и се оглеждам много набързо. Окей, става, айде, излизай! Пускам си косата, нямам капчица грим – здравей, действителност! Защо да си слагам грим, ако това просъществува по който и да е начин – все ще се наложи да ме види и така?! Не че изглеждам зле, ама по-добре да свиква от самото начало, тъкмо после като си сложа очна линия и спирала ще отбележи колко добре изглеждам този път.
Взимам си раницата, пълна с всевъзможни неща и излизам. Да, раницата. Не дамска чанта, не клъч – РАНИЦА. Reality, baby. That’s how I roll.
До тук добре – бяхте си сами у вас и преценяхте възможните развития на ситуацията. Как ще ви приеме човекът насреща, какво ще си помисли. Даже сте превъртяли възможните разговори между вас. Ако сте си писали малко по-дълго вече знаете кои теми биха ви били интересни и сте се подготвили с няколко въпроса, които да изстреляте, в случай, че разговора по някое време увисне в неловко мълчание. Ще покажете, че имате някакъв интерес към човека срещу вас, ама не прекалено много. Той не трябва да знае, че вече сте се разровили из всичките му снимки, About страницата във фейса му, видяли сте му роднинските връзки. Знаете, че майка му работи в хлебозавода, сестра му има джак ръсел, който се казва Скуоши, брат му играе ръгби в аматьорския отбор, а семейната котка е имала рожден ден преди 6 дни. НЕ, това е нещо, което само вие знаете, че знаете. Той не бива да разбира, че сте отделили около 3 часа да ровите из всички профили, които са свързани пряко или непряко с неговия. Creepy stalkers.com – би било странно да разбере, нали така?
Тоест ще избягвате всички такива въпроси по тези теми, а ако по някое време ви спомене нещо, което вие вече знаете – ще се учудвате от „новата” информация за него. Знаете как – повдигате вежди леко изненадано, и изсумтявате едно „Оооо/ Ааа? Наистина ли? Това не го знаех!”. Разговорите, които ще проведете зависят от продължителността на срещата ви, мястото, което сте избрали, както и времето, по което тя се провежда.
Нека въпросната първа среща, която в момента разиграваме е в някое сравнително обикновено квартално или градско кафене. Привечер, около 6-7-8 вечерта. Пристигате на уговореното място, срещате човека и започва истинското предизвикателство. Реалния разговор, който трябва да завържете от нищото. Сядате на масата, неловко се намествате и обмисляте как точно да отворите някаква тема. Обичайното „Как си ти?” винаги помага. Супер сухо, отговорът на първата среща винаги трябва да е „Супер/Добре/Чудесно! А ти как си?”. Никога не очаквайте нещо по-различно от това. Представете си да попитате някого как е и да ви отговори по подобен начин „Ами всъщност съм ужасно. Напоследък живота ми е пълна каша и изобщо не съм наясно нито какво правя, нито какво искам да правя, нито какво искам като цяло. Объркан/а съм, не знам как да си помогна и дори не знам защо съм тук с теб. Всъщност и от теб не знам какво искам, но ей ме на.”.
Не, това не е отговорът, който бихте искали да чуете, нали така? И се започва обичайното разменяне на не чак толкова важна информация за вас. Кой какво прави, с какво се занимава, какви са ви хобитата и прочее. Ако имате късмет – имате някоя друга обща тема, по която да си побъбрите и да водите сравнително скучно-спокоен разговор. Ако хич не ви върви – озовавате се на кафе с ядрен инжинер, който се интересува от ренесансово изкуство, обича да говори за политика, обмисля да започне да се занимава с археология и в свободното си време поправя двигатели на камиони. В случай като втория имам един съвет за вас – изпийте си напитката колкото можете по-бързо, „сетете се”, че леля ви Мария искаше да минете през тях да нахраните котката и се изнесете от въпросното заведение възможно най-бързо. На тръгване кажете колко ви е било приятно и потвърдете как „може да повторите скоро”. Разбира се и двамата знаете, че това няма да се случи, просто сте любезни един към друг. После се приберете у вас, теглете си един врял душ, увийте се в домашния си халат и си налейте една чаша вино. Терапия за след ужасни срещи.
Но да речем, че ви е вързало и срещу вас седи човек, който всъщност е приятен и успявате да водите сравнително смислен и интересен разговор – поздравления! Вие току що се класирахте в малкия процент от хора, които провеждат адекватна първа среща. Имате сходни интереси, приятно ви е да научавате още и още за човека срещу вас, всичко изглежда чудесно. Too good to be true, нали така? Минават час-два и става време да си тръгвате. Разделяте се, осъзнавате колко приятно ви е било всъщност и се прибирате – поотделно.
И идва онази част, която може да ви превърне от приятното момиче в онази чисто луда психарка – the overthinking phase. Моментът в който се прибирате у вас, настанявате се удобно на дивана и започвате да обмисляте всичко от началото до края. Мислено минавате през всеки един детайл – какво е казал той, как се е държал, какво ли може би си е мислел, има ли някакви други намерения към вас и така нататък. Дали да му пишете или да изчакате той да ви пише? Няма ли да изглежда малко прибързано, ако му наспамите месинджъра още след срещата? Ами ако той всъщност не ви е харесал чак толкова? И се започва едно чудене и маене, навлизане в такива сериозни разсъждения, че ядрения физик пасти да яде пред вашите размисли и страсти за срещите, връзките и любовта. В крайна сметка това да излезеш на среща с човек от срещуположния пол е нещо изключително рядко срещано в днешно време и заслужава пълното ви внимание и концентрация 24/7, нали така?
Аха, да, до толкова сме се оплескали в днешно време, че дори нещо толкова естествено и елементарно като среща ни хвърля в такива дълбоки мисли за живота, че направо е нереално колко енергия отива по това. А не трябва ли да е по-просто?
Аз лично много често се чудя защо изпадаме в такива състояния. Прекалено завладяни сме от социалните мрежи и нереалистичния живот, който водим пред всичките ни приятели във фейсбук и последователи в инстаграм. Там всички изглеждаме щастливи, спокойни, успели, имаме всичко, което искаме. Открили сме смисъла на живота и всеки ден щракаме с пръсти, свиркаме с уста, всичко ни е ясно, постигнали сме нирвана и изобщо хич да не ни мислите нас.
Тъжното е, че в действителност повечето аспекти от живота ни не са така, както ги представяме в социалните мрежи. Има едно прекалено голямо отчуждаване, което сме създали между нас. Отдалечаваме се все повече от пряката комуникация с хората покрай нас. Голяма част от нея е пред мониторите – месинджъра пищи, вайбъра също, получавате сума ти известия за щяло и нещяло. Тоя ви лайкна снимка, оня коментира, някой ви отговори на стори в инстаграм, а комшийката реактна на поста за новия ви кактус.
В целия този дигитален хаос се губим повече и повече. А срещите ни на живо намалят драстично. Което е изключително жалко и ме натъжава много повече, отколкото можете да си представите. В момента да седнете с някого на кафе и просто да си побъбрите е толкова „странно” и трудно да се случи, че чак е нелепо. Загърбили сме най-естествената форма на връзка между двама души. И после се чудим защо срещите в днешно време могат да са толкова стресиращи – ами ние сме си виновни. Както и от нас зависи да го променим. Следващия път, в който си пишете с някой, който ви е приятен – поканете го на кафе, излезте на разходка. Предпочетете да влезете в реален контакт с човека, бъдете там, пред него. Да можете да го гледате в очите, докато си говорите. Да чуете тона на гласа му, да усетите емоциите, които изпитва, докато разказва вълнуваща история. Бъдете повече себе си, истински себе си – не това, което показвате във фейсбук. Разкарайте всички тези глупави задръжки – ама какво ще си помисли, дали няма да ме сметне за *еди си какво*, дали ще ме хареса, ако съм себе си? Не, забравете за тези неща – не са толкова важни, колкото ги правите. Освободете се, покажете си същността, кажете това, което мислите. Ако срещу вас седи правилният човек, за него няма да е проблем да ви опознае каквито всъщност сте. Напротив – ще го оцени много повече, отколкото преструвките ви, маските, които слагате за пред хората. Разчупете ужасът от съвременните срещи и ги обърнете в своя полза. Направете го красиво, насладете се на момента, опознайте човека срещу вас. Какъвто и да е резултатът от въпросната среща, едно е сигурно – ако се забавлявате, няма да съжалявате. И не забравяйте – в случай, че опитът със срещите ви се окаже пълен провал и имате нужда от някакъв невероятен вътрешен катарзис, за да излезете отново с някого – винаги можете да си приютите около 7 котки от породата „улична превъзходна” и да загърбите идеята са срещи завинаги!
10 години по-късно…
В случай, че статията ви е харесала може би тази също ще ви допадне:
