По-добре така. Мога и без него. Влизам му в профила, скролвам 2-3 пъти. Тези вече съм ги виждала. Последните му снимки. Гледам ги и си мисля – няма смисъл, по-добре без него. Красив е. Нервнича с крака, докато го пиша това. Улових се как усещам, че ми липсва. Не, не ти липсва. Утвърждения. Self-talk. По-добре си така, не ти трябва такъв човек в живота ти. Беше ти необходим урок, не ти е необходим спътник. Говоря си на ум и не си вярвам. Стегни се. Липсва ти само идеята, не той.

Да, чудесно се справяш с това да избягваш да мислиш за него. Само дето в момента продължаваш да нервничиш с крака и да пишеш за него. Как викаш се справяш? Идеално. Не ти дреме, все ти е тая. Не е важен вече. Отписала си го от всички планове. Браво, момиче. Защо не ти вярвам? Self-talk. Издава те. Зад всички думи, които изговаряш чувам това, което кънти зад тях. Чувам твоя self-talk.

Скоро ще се върне. Липсва ми. Дали се надявам напразно? Остана още малко.
Пак се спирам. Идиотка. Не, окей. Не говори така за себе си. Справяш се добре. Ти си силна млада дама, независима. Самодостатъчна. Утвържденията работят. Не и тези. Тези са с краткосрочен резултат. Примерно от 5 минути до 5 часа. Зависи колко съм заета през деня.

Пълня си ежедневието с най-различни неща, само и само да нямам време. Да те мисля. Да съм заета, да правя неща, които са полезни за мен. Ще използвам цялата тази ситуация в своя полза. Още едно положително нещо, което да извлека от присъствието/отсъствието ти в живота ми. Момент. Как така може хем да си в него, хем да не си. Self-talk-а не помага чак толкова, колкото ми се иска, а? Обърквам се. Липсваш ми, но нямам нужда от теб. Ти си един прекрасен урок, от който отчаяно съм имала нужда.

Отворила съм ти чата. И го минимизирах, но не го затворих. Седи си там долу, да ми напомня за съществуването ти. Препрочитам последния ни разговор всеки път, в който се зачудя дали да не ти пиша. НЕ. Не му пиши, защо би си го причинила? Знаеш какво ще последва. Още един разговор, от който нямаш нужда, още един емоционален срив, който би бил напълно излизшен. Особено в момента. Тъкмо започна да се взимаш в ръце, би било прекалено наивно от твоя страна. Не го прави, моля те. Не му пиша. Препрочитам още веднъж разговора. Затварям чата.

Този филм го играя между 2 и 5 пъти на ден (средно). Понякога повече, понякога по-малко. После само някой да ми е казал, че не съм емоционална. Да, да. Ти на никой не показваш какво чувстваш, те хората от къде да знаят?
Може би ако бъдеш себе си по-често, биха били наясно. Ама ти си седиш и си се криеш вътре в себе си. Суууупер полезно за теб, браво мила. Самоиронизирам ли се в момента или директно се опитвам да се обидя. Self-talk. Осъзнавам какво правя в момента. Спирала надолу, спри, сприииии.
Дишай. Вдишвам дълбоко.

Прекъснаха ми мисълта. Звънят по работа. Принципно се радвам, когато това се случи. Сега всъщност успях да се подразня. Прекънаха ми мисълта за теб. Не че ще спра. Цигара време, което отново ще запълня с мисли по твой адрес.
Искам да изкрещя „Липсваш ми!”… Или да го напиша. Искам да знаеш. Без правото да ми липсваш, но го чувствам и не знам защо. Или пък знам. Цели няколко часа по-късно се връщам с тези изречения и се намирам как отново пиша за теб и заради теб. Пак отворих чата. Втренчила съм се в последния ни разговор (отново). Липса, празнота, някаква емоционална дупка в слънчевия сплит. Дали е мястото, което си заемал или е мястото, което все още обитаваш, но ми носиш други чувства? Все тая. Искам да спра да те мисля, наистина го искам. И после не ми се иска да не те искам. Емоционална шизофрения. Тотална каша, пълен леш – както бих казала типично в мой стил. Или пък „прао ф имоцийти”. А може би в липсата на такива.

Неее, не е липса на емоции. Напротив. С теб открих, че съм способна отново да изпитвам такива към някоГО. Умишлено така изписвам думата. За мен е важна така. Дано е последното важно нещо, което ми остава от теб. И вместо да ти пиша, пиша. Това. My self-talk. Всичко, което се случва в главата ми, в момент, в който се опитвам да те избегна. Сякаш бягам от дявола. От него да бягах – по-добре щеше да е, по-малко би ме било страх. Но от теб? Даже не знам дали искам да избягам. Но искам да избегна –  да ти пиша. Да разбереш. Всичко, което мисля. Всичко, което чувствам. Показа ми вратичка без дори да разбереш – вратичка към емоциите ми. Имало такава, ти  да видиш?! И аз не знаех. Бях я затворила, заключила и затрупала със спомени за болка. Реших, че не ми е необходима повече. Не и така, търсех си нова врата за чувствата. Но ти успя да се натъкнеш на същата тази, която бях скрила в себе си. И даже не разбра. Или не искаше да го видиш и проумееш. Може би просто аз не успях да открия вратата към теб. И сигурно е по-добре така.

Липсваш ми, но мога и без теб. Даже е по-добре да съм съвсем без теб. Изобщо да не си част от живота ми, да останеш просто един много добър урок. Искам да спра да пиша. И спирам, както и спрях да ти пиша на теб. Което значи, че много скоро отново ще пиша. И дано не е на теб, дано отворя този WORD файл и да продължа моя self-talk за теб. Колкото искам да се обърна към теб, толкова и не мога. Всъщност мога, но се спирам. Нее, не, не.
Търся си заключение на self-talk-a. Нямам такова, защото той ще продължи.
…
Дни по-късно пиша:
Липсваш ми…
Току що се осмелих да прочета писанията си. Размишлявах малко върху тях. След като писах – ти ми писа. И звънна. Да се чуем. Сякаш нищо не е станало, сякаш всичко е наред. Върна ме в първи клас, ей така, с две думи. И докато си мисля за събитията – влизаш на линия, познай какво правя аз – отварям чата. И се взирам в него. Късмет ли е, че точно в този момент, в който отново искам да ти пиша, ми е отворен Word документа, който ме спасява?
Пиша тук, за да не ти пиша на теб. Избягвам те усилено, а усещам как даже не и тайно се надявам да отвориш чата и да започне да мига камерката в десния горен ъгъл. Не мига. Не пишеш. Мълчиш. Даже най-вероятно не си мислиш за мен. Може би понякога се сещаш, но ти минава по-бързо, отколкото ми се иска. Дали ти липсвам? Не, не е важно.

Self-talk от мен за мен. Спри да се взираш в чата и лягай да спиш. Да, ама ако ми пише точно, когато си легна и си спра интернета? Или може би няма да ми пише, защото не съм на линия? Да, точно такива тъпотии ми минават през главата щом стане въпрос за него. Всичко, което ще увеличи шанса ми за контакт с този човек би трябвало да се счита за грях, а аз така отчаяно да го искам. Джийзъс. Спри. Мисли малко. МАААААЛКО поне. Ей толковинка – много мъничко. Дръж емоциите и разума добре разделени, моля те. Едното не помага на другото, позволи този път да надделее разумът ти. Няма да ти навреди, нали знаеш? Телефона ми извибрира,някой ми писа, сърцето ми се сви за миг. Той ли е? Не, най-добрата ми приятелка е. Окей, поне е тя, не някакъв абсолютно странен човек, който няма логика да ми пише в 1:13 вечерта. Но пък не е и той. А искам да е точно той и точно сега.
Браво, до онзи ден обясняваше, че си приключила с него, вече няма значение! Сложила си край, той вече не е фактор. По-добре така, можеш и без него. Какво ли не каза, за да си повярваш, че всичко е приключило. Остави това какво си казала, ти направи всичко възможно да приключиш взаимоотношенията ви и то доста катарзисно. Какво ли не беше?! Излиза с друг, заблуждаваше се, че имаш чувства към този другия. Изолира се от хората, после пак започна да търсиш контакти. Излиза на дискотеки, затрупва се с работа, писа, рисува, танцува. Плака, пи вино, пак излиза, пак се разсейваше с всевъзможни неща, правеше всичко възможно да му покажеш, че НЯМА как да стане между вас.

И онзи ден въпросния г-н реши да ти пише 2 реда и край. КРАЙ. Заеби. Дет се вика – ‘фърли чорбите. Всичките разсейки, самозалъгвания, опити да го забравиш, замениш, затриеш – ПО ДЯВОЛИТЕ. Буквално всичко отиде по дяволите. И защо? Заради тъпата му усмивка. Заради светлите му очи. Заради глупавата му физиономия. И пак, заради усмивката му. Усмивката, която видя на едно клипче и се разплака. От щастие. След месец и нещо я видя на снимка – пак ти се насълзиха очите. Да,… заради усмивката е. Погледа му. Някъде там – между очите и устата му се влюбих. Някъде там изгубих себе си. Наивно, по детински. Без дори да разбера в момента, в който се случи това.
Ако трябва да съм честна, отне доста повече време да си направя един анализ на чувствата – не за друго, ами защото отричах пред себе си (както и пред другите), че те съществуват. А по лицето ми е било изписано. В общи линии май всички са знаели, само не и аз. Себезалъгване от най-тежкия вид – да си отричаш емоциите до последно. Ами почти съм сигурна, че не е особено здравословно, сеш’ се.

Всъщност ми отне толкова много време да осъзная, че РЕАЛНО имам чувства към него, че първо трябваше да си тръгне, да ми залипсва, да излизам с друг (самозалъгвайки се за съществуващи емоции там, където ги нямаше), че после да седна с чаша вино в ръка и приятелка до мен и да поразсъждавам върху целия тоя цирк, дето го играя. И кво и що и за какво се боря. И к’ъв видиш ли ми е случая. Седях, мислих, говорих, коментирах, анализирах, доливах си редовно чашката с вино. Цигари пуших, ревах, снимки гледах, смях се, мислих, въртях, суках. И всичко придоби смисъл в един единствен катарзисен (за мен) момент – ами аз съм влюбена в него. Около 6-7 месеца по-късно, принцесата се присетила. Алоооо, госпожице, къде бяхте до сега?!

.

Месеци по-късно. Отварям точно този self-talk с единствената цел да го завърша и да го изкарам на бял свят. Готова съм, изпълзях от емоционалната дупка, в която бях изпаднала. Прочетох всичко това, което съм написала и сърцето ми се сви. От мен за мен.

Вече знам, че съм по-силна от всички тези чувства, които изпитвах към грешния човек. Сега ги насочвам към себе си. В случай, че имате такъв човек в живота си, на изпращане му кажете само и единствено „Благодаря”. Няма по-безценни уроци от тях. Благодаря.