Моментите, в които се оказваш сам в свят пълен с хора – за тях никой не говори. Стоиш и си мислиш за мечтите и амбициите си. Мислиш и се чудиш – какъв ли дявол те е накарал да решиш, че си готов за всичко това? Защо пък точно ти да го заслужаваш? Нима си достаъчно добър? И смяташ, че имаш необходимите качества? Как пък не! Ей, да не би да си първия, който се е сетил. Или пък си по-различен от всички останали, които вече го правят? Имало нещо различно в теб? Ами че то и в тях го има. Те всички така казват.
„Да, глупачке.” – казвам си на ум… Стоя и продължавам да си разсъждавам. Безбройните ми идеи и огромната ми амбиция… дали не са започнали да ми пречат да разсъждавам трезво над нещата? Поредното малко момиче с големи мечти, което е забравило за реалността, колко добре познато. Съвременната история на младежта – жадни за постижения, но успяват само в главите си.
Оглеждам се и се чудя какво да направя. Ама какво да правя, нали не съм по-различна от другите, нали съм същата като тях? Да се слея с тълпата и да поема по добре отъпкания и познат път – завършваш училище, записваш в университет, взимаш диплома, намираш си сносна работа и си бачкаш ей така, докато ти дойде времето кажи-речи…
НЕ. Благодаря ти, общество! Благодаря за предложенията, благодаря за идеите. Изслушах ги, общество, повярвай ми! И ги обмислих дори. Минават ми през главата в моменти като този. Като ми е счупен кахъра и съмнението се промъква в душата и главата ми. Но този път не е за мен. Не искам да уча специалност, която не ми е интересна и не би ми била полезна. Няма да си намеря „сигурна” работа, която само да ми изцежда силите, колкото да връзвам двата края. Отказвам да следвам тези стари добре утъпкани пътища. Те вече са разрушени, кални и пренатоварени. Защо и аз да поема по тях? Има достатъчно народ така или иначе. Не желая да се вреждам и да се тътря след всички други.
Благодаря, общество, ще пропусна!
Сега съм такава – леко объркана, още млада и неориентирана. Но не чак толкова, общество, не и толкова.
Ще живея така, както желая. Вървя по свой път. Вярно – неутъпкан е, несигурен е, нищо не се знае за него. Но той си е мой, аз си го избрах. И в моменти като този – като съм се загубила, ще ми се иска да се откажа. Но няма, общество, няма да го направя. Защото знам, че мога. И кой дявол ме накара да имам такива големи мечти и амбиции – не знам, но му благодаря! Защото по дяволите – ще ги постигна!
