Оказваш се сам насред свят, пълен с хора. Човеци с различни съдби и неповторими пътища, които се засичат на безброй кръстопъти и някои се сливат, други продължават отделно. Само с една, две, три допирни точки. И толкова, не повече. Идват и си отиват, всеки върви напред. Но понякога, само понякога, се озоваваш на кръстопът, на който искаш да сложиш светофар, светещ в червено до безкрая. И да се изгубиш там, на това кръстовище, намирайки себе си с другият, спрял на светофара с теб. Стоите и чакате червената светлина да премине, да продължите напред – всеки сам по своя си път. А тя не минава и не минава. Сблъсък на две съдби в една неповторима точка, само ваша – единствена. А пътят ви продължава насреща, но не е слят. Сега какво? Безкрайно очакване на зелената светлина. Но не я желаете, червеното ви харесва, спира ви тук с този човек и гледайки напред виждате вашата пътека, отиваща към хоризонта на живота, неговата също. Пътищата ви са в различни посоки, а пресечна точка не се вижда отново. Дали се крие някъде напред или това е вашата единствена среща, предначертана по пътя? Светофара става жълт, претръпвате. Последни мигове за сбогом преди потегляне. Събирате внимателно чувствата си в окъсаната раница за пътешествия. А с другия разменяте едно – спомен. „Дръж, прибери го внимателно в своята раница и го пази, това е от мен за следващия път, в който се срещнем, за да ме помниш. Не ме забравяй.” Зелено. И сте спомен за един кръстопът, срещнал две съдби, преплетени за кратък миг от вечността, бленуващи втора среща някъде из безкрайните ширини на живота. Върви.