Без батерия на телефона – за безкрайно „НЕ”щастие
Или какво още се случва покрай нас
Случи ми се истинско НЕщастие, телефонът ми спря да се зарежда! И какво щях да правя сега, как щях да провеждам всички онези (мало)ВАЖНИ разговори, които са непрестанна част от ежедневието ми, ами как щях да си проверявам фейсбука, в случай, че някой ми е писал? Ами аларма за работа, дали щях да успея да се събудя на време? Всъщност как щях да преживея дните без работещ телефон? ВЪЗМОЖНО ЛИ Е ИЗОБЩО ТОВА? ПОМОЩ !?!?!!!
Пауза.
Момент.
Изчакай. Дишай. Помисли. Огледай се.
За мое безкрайно НЕщастие – оцелях без телефон. О, да, оцелях. И ми беше толкова НЕприятно. Истинско НЕщастие. Да говориш с хората покрай теб. Да забелязваш всички онези нелепо сладки влюбени двойки в метрото. Да спреш нервно да прещракваш копчето за отключване на екрана, за да се огледаш. Да ти правят впечатление малките неща. Навсякъде, по всяко време.
НЕщастието да нямаш батерия. Социална батерия, батерия на живота. Когато телефонът ми беше зареден на 100%, жизнената ми батерия е била едва на 5% без да осъзнавам как всичко в мен нервно бипка и сигнализира за изтощението. Къде ми е зарядното, ПОМОЩ?! Социалното ми зарядно се оказа липсата на такова за телефон.
Две са причините, поради които най-накрая осъзнах тези прости и забравени удоволствия. Липсата на зарядно и едно Рубик кубче. РУБИК КУБЧЕ? Да, точно така. След изтощената батерия на телфона, тази на живота ми се зареди до пълните си 100%. И ето, вече истински ВИЖДАХ. Всъщност щастието винаги е било в малките неща и това го знам, но напоследък все по-често ми е убягваше да ги ВИДЯ. Защото носът ми непрестанно бе заровен в светещия екран, а пръстите ми нервно прескачаха през клавиатурата на тъчскрийна, водейки поредния (мало)ВАЖЕН разговор.
И днес, возейки се в метрото, ВИДЯХ. Влюбените двойки. ПОЧУВСТВАХ различните настроения на заобграждащите ме хора. Разглеждах с интерес пъниците, докато погледът ми не се спря върху едно Рубик кубче, което беше на път да бъде наредено от своят притежател. Момчето ловко и бързо разместваше страните му и след около трийсетина секунди го нареди.
Седнах до него, взех го от ръцете му без да кажа нищо, разбърках кубчето, а младежът си свали слушалките и ме погледна леко учудено.
-Ще успееш ли да го наредиш?
-Да, за около две минути… А ти можеш ли?
-Не, брат ми може – засмях се аз. Слизам на следващата спирка.
И пръстите му отново започнаха нервно и бързо да разместват страните на кубчето, докато го гледах с усмивка. Спирката ми наближаваше, а аз продължавах да го гледам с любопитство. Скоростта намали, вече пристигахме. Последни 30 секунди, в които да го нареди – и той успя. Всъщност това дори не беше важно. Запознах се с момчето и слязох от метрото с най-голямата си усмивка от дълго време насам. Просто това беше срещата, от която съм имала нужда, за да осъзная, че всеки може да бъде повод за усмивката на друг човек. Това момче беше напомнянето ми, че всеки ден мога да карам някой да бъде една идея по-щастлив без значение дали е безкрайно непознат или изключително близък за мен човек.
Животът е прекрасен. И няма кога иначе да го разберем освен СЕГА. На момента. Да вдигнем носове от телефоните си и да станем част от нечия усмивка, да бъдем някакъв запомнящ се момент от нечия история, да започнем спонтанен разговор с непознат, да забелязваме малките неща, които правят хората щастливи.
За мое голямо неЩАСТИЕ аз останах без батерия на телефона.
